В следващите редове ще прочетете един анализ, подаден ми от един стар приятел, националист, който засега желае да остане анонимен. "Пипнал" сам го съвсем малко като внушение и повече стилистично и граматически:
През изминалите близо два века Балканите се превърнаха в арена на много междуособни конфликти и войни и си спечелиха славата на „барутен погреб” на Европа. Само примерът с последните югославски войни недвусмислено говори, че и днес Балканския полуостров стои върху старото отлежало „буре с барут”. Много са горещите точки, които продължават да противопоставят балканските народи един на друг: сръбско-хърватският антагонизъм, албано-косовският въпрос, македонският въпрос, кипърския въпрос, кюрдският въпрос, неразрешените малцинствени проблеми. Нито една от тези наболели теми не е от днес - всяка една от тях има своята дълга, противоречива, сложна и кървава история, без познаването  на която не можем да вникнем в истината за съвремените събития. Още повече, че както в миналото, така и в наше време историята непрекъснато се политизира и променя в полза на една или друга кауза, а обществото още не може да се отърси от стари комплекси, омрази и предразсъдъци. Една от особеностите на политическото мислене на Балканите е забавената реакция-свидетели сме как политически парти и лидери, правителства и режими, а и цели народи оправдават поведението си с понятия и категории, които са имали стойност и са били валидни преди сто и повече години, и вече са загубили своя смисъл.

Политическата карта на Балканите винаги е била твърде пъстра. Полуостровът е малък, но на неговата територия се пишат историите на много народи, малки и големи. Многовековното османско господство на Балканите предизвиква прекомерно разместване на човешки маси. Точно в резултат на тези размествания сегашната област Войводина получава сръбски национален облик, а областта Косово - албански. Сърби се установяват в компактни маси и в Хърватия. Техните потомци населяват областта Сръбска Крайна на хърватска територия. Хиляди българи също бягат отвъд река Дунав. Техните потомци днес живеят в Бесарабия и Банат. Същевременно на Балканите се появяват тюркски маси. Осъществява се тюркска колонизация, която в продължение на около два века на етапи залива Одринско, Пловдивско-Пазарджишкото поле, Североизточна България, Беломорието, Македония и други области. Така се формира турско и мюсюлманско население на полуострова. При това Османската империя е космополитна държава, в която различни етноси съжителстват и се размесват помежду си, в резултат на което възникват области и градове със смесено от етническа и религиозна гледна точка население.

Историята отрече Османската империя като конгломерат на земи и народи, като държава на национално подтисничество и господство на един над други. Нейното окончателно отстраняване от Балканите се осъществи в края на Първата световна война, когато националната идея бе главната сила, под ударите на която рухна империята на султана. Същата тази идея даде живот на балканските национални държави-Гърция, Сърбия, Черна гора, Румъния, България и Албания. Наложи се принципът „за всяка нация и държава”. Но не можеше да се постигне обаче идеалното положение за съвпадение между нация, територия и държава. Всяка една от утвърждаващите се балкански национални държави поемаше мисията на освободител и обединител на съответната нация, като заедно с това се насочваше към реализирането на едни или други завоевателни принципи. Националното освобождение,обединение и териториално разширение стана цел, която колкото обединяваше всяка нация поотделно, толкова още повече разединяваше и противопоставяше народите и държавите едни на други. Националната идея разруши чуждите империи, оди собствени национални държави и даде живот на великодържавието, национализма и екстремизма като политическо мислене, държавна политика и пропаганда. Краят на 20-ти и началото на 21-ви век представят света с бурни и ускорени промени. Краят на Студената война, падането на Берлинската стена, разпадането на комунистическия строй довежда до ориентирания изключително към печалби, към неолиберален модел на глобализация с проектирана еднополюсност в съотношението на силите и влиянието в международен план. Става ясно, че логиката на световния ред, както винаги в миналото, се опира на свеждането само на една истина и само една сила. Много пресилена и необоснована се оказва представата, която се стараеха да наложат някои среди за Студената война, че мястото на претърпелия поражение комунизъм, като враг номер едно на свободния свят е завзето от радикалния и експанзивен ислям. Но сложния възел между отношенията на постхристиянския Запад и исляма, който се проявява в света по различни начини и в разнолики, предимно конфликтни форми е едно от предизвикателствата на новото хилядолетие. Проблемът, които създават неинтегрираните общности на мюсюлманските заселници в западните страни, през хроничния арабско-израелски кофликт, бойните действия в отделни части на ислямския свят, иранската съпротива срещу международния контрол на собствената ядрена програма, та чак до ислямския тероризъм - форма на противопоставяне на исляма срещу неисляма, са многобройни и често трудно разпознаваеми. Това личи и в сегашното събуждане на неосманизма. Неосманизмът е отроче на Исмет Иньоню (1884-1973), най-близкият и любим сътрудник на Мустафа Кемал-Ататюрк,
 
който по-късно е на няколко пъти и примиер на Република Турция. Въпреки създадената държавна доктрина от Ататюрк и негова идеология за светска държава и неприкосновена национална платформа, възниква ерозия в идеите на Кемализма само десетина години след смъртта на Ататюрк, с което започва постепенен процес на реислямизацията на обществената и политическа сфера в Турция. Никой от сегашните турски политици като Ердоган и Давутолглу не споменават неосманизма, но той много добре фактически вече действа. Ортодоксалният кемализъм се проявява в контекста на многопартийната система, докато начело на държавата е Исмет Иньоню, но по-острите критици на неосманизма смятат, че именно Иньоню с решението си да въведе многопартийността през 1946 г., взето под натиск от Запада, е нанесъл първия и може би съдбоносен удар на кемализма, който изглежда е могъл да устои само при наличието на една управляваща политическа партия, а именно Народнорепубликанската партия на Ататюрк. Още на първите свободни парламентарни избори през 1950 г. новосъздадената дисидентска, а по отношение на кемализма реално опозиционна Демократическа партия спечелва убедителна победа. Периодът на управление на прозападното демократично правителство начело с премиера Аднан Мендерес (1899-1961), по време на който Турция става членка на НАТО през 1952г. и от „варварин пред вратата на Запада” се преобразява в „пазач на западната врата”. Това привидно парадоксално донася и първите знаци на реислямизацията. Парадоксът е ясен, защото логични биха били очакванията, че прозападната ориентация ще се противопостави на проислямската. Демократизацията в ислямските държави, диктувана по западни стандарти, рано или късно довежда на власт проислямистки партии (както става в Ирак, Афганистан, Тунис, Алжир, Египет, Сирия и др.), защото при нито една от тях  дори в конституционно светската и във висока степен фактически светска Турция, ислямът не е изгубил сред народа статута си на главна опора на личната и колективна идентичност, на дълбоко вкоренена ценностна система и ориентир в обществения живот. Светския ред е възможно да съществува изключително под формата на диктатура, която е прикрита под парламентарна демократична процедура. Така процесът на демократизация създава дългосрочни условия за укрепване на исляма, което намира особен израз след 70-те години на 20-ти век. Първият опит на ислямистка реставрация е въведен с редица дългосрочни мерки по времето на турския премиер Аднан Мендерес-създателят на Демократическата партия през 1946г. Какво прилага Мендерес? Възстановява в основните училища, а след това и в средните вероучението по ислям. Възобновява строителството на нови джамии. Ислямът превзема програмите на радиото. Чрез министерско постановление през 1951 г., се откриват училища за имами и проповедници, които са бъдещ инкубатор на ислямистки интелектуален административен и политически елит, върху който все по-голямо влияние започват да оказват забранените от Ататюрк могъщи дервишки ордени като средища на „мрака и назадничавостта”. Най-активни поборници на исляма в турската политика са: Тургут Йозал (основател на отечествената партия и направил скандалното изказване през 1991г. на митинг: ”Един ден Булгаристан ще бъде наш, само че този път ще го купим”) ,Неджметин Ербакан (основава следните ислямистки партии-Партия на националния ред, която по-късно е забранена, Партия на благоденствието-забранена през 1997г., Партия на добродетелта, която е забранена от турския конституционен съд през 1999 г.). Те са свързани духовно с османския мистичен Орден на Накшибенди (шейха на ордена Мохамед Назир Кибриси спонсорира сюнети в България, в гр. Шумен под егидата на ДПС в лицето на областния наместник на Ахмед Доган - Нуредин Басри и главния мюфтия Мустафа Алиш Хаджъ), традиционно обвързан с политиката. Интересното е, че в същото време от верските и десните кръгове започват да се чуват тревожни призиви против комунистическата напаст, при което по израза на кемалисткия идеолог Реджеп Пекер ”една отрова е употребена против друга”. Така държавната репресия съзнателно е насочена  от ислямизма към една светска идеология, което естествено благоприятства развитието на пълзящия неоoсманизъм. И така до 1960г., когато се извършва военния преврат и се сваля Мендерес, но той само временно възвръща силите на автентичния кемализъм, докато на първите свободни избори побеждава пак опозиционната Партия на справедливостта на Сюлейман Демирел. Демирел е изключително вещ политик и тактик, като първо е премиер през 1961г. ,а през 1993 г. и президент на Турция. Отначало той не подкрепя открито реислямизацията, но системно изтъква положителната роля на „умерените ислямски движения и братства”от типа на нурджии и фетхуладжии за предотвратяването на разпространението на радикални  фундаменталистки тенденции, което е в пълно съгласие с неоосманистката теза за съвместимостта между демокрацията, светската държава и умерения турски ислям. Демирел действа много хитро, за да не наруши забраната на Ататюрк, дервишките ордени се възстановяват по формата на вакъфи - религиозни имоти (това в момента става и в България), които прерастват в истински холдинги, центрове на финансова и неформална, но в много отношения решаваща обществена власт. В България се строят джамии в циганските махали и по този начин това малцинство се зомбира, както се е случвало и в късната османска епоха.

Турската ислямска външна политика на Балканите, погледната през призмата на идеологическото си минало, желае методично да се завърне в позициите от времето на Османската империя, като разглежда действията си към всяка отделна балканска страна, търсейки „петата колона” в различните верски и етнически общности. След като Турция отстъпва европейската  си територия на балканските народи, се стига до системно унищожаване на османското културно и духовно наследство, на което тогавашна Турция не може да се противопостави ефикасно. Обаче сегашните политици на Турция се представят в много добра политическа светлина, визирайки Ахмет Давутоглу, който с високото си самочувствие твърди, че ”неоосманизмът е измислица на чуждите журналисти и анализатори на турската политика”, но той много умело прилага практиката на тази доктрина. Всъщност Давутоглу демонстрира сила и стремеж на извиване на ръцете към балканските съседи и към държавите, зависими от турското геополитическо положение. Интересна е ислямската пропаганда на Турция в различните „дервишки” движения за проповед на „божието дело” в различните реислямски ордени. Един такъв орден е движението на фетхулласхските  с водач Фетхуллах Гюлен, който предимно пребивава в Америка. Гюлен е турски проповедник, ислямовед и водач на движението „Гюлен”. Неговите критици го обвиняват в подкопаване на светския характер на Република Турция, но интересното от друга страна е, че в радикалните кръгове в Турция е обявен за неверник след срещите му с Папа Йоан Павел II и вселенския патриарх Вартоломей. Макар че Гюлен не одобрява комбинацията между исляма и тероризма, този проповедник  с разбираеми прости думи и смирени послания, контролира над 300 специализирани училища по ислям в Турция и 200 в геополитическото пространство от Балканите до Китай, както и 8 университета. В тези ислямски училища се образоват бъдещите носители на неоосманската пропаганда за „турски свят от Адриатика до Китайската стена”, с която идея след приключването на Студената война Тургут Йозал призовава своите поданици ”като наследници на Османската империя да изпълнят своята свещена историческа мисия.”

Следващият военен преврат в Турция от 1971г. е извършен с цел потвърждаване на линията на Кемализма, но самите военни създават и закриват в следващите няколко години две ислямиски партии. Начело и на двете партии е един и същ лидер инж. Неджметин Ербакан (1926-2011),”Партия на националния ред”, която година по-късно е забранена. През 1973 г. създава „Национална партия на благото”, от името на която участва в три коалиции в периода до 1978 г. в които му се отдава възможността да отвори конституцията на Турция за ислямистко наводнение и да потопи идеите на Кемализма. След ожесточени сблъсъци на левицата и десницата Турция се оказва на ръба на гражданска война, но намесата на генералитета в действие на 12.09.1980 г.защитава светските завоевания на Кемализма. Ербакан е арестуван и му е наложена 10 годишна забрана за политическа дейност. Но през 1987г. е избран за председател на „Партията на благоденствието”, от чието име застава начело на правителството от 1996 г. Политиката на воденето от него коалиционно правителство влиза в явно противоречие отново с идеите на Ататюрк за светска държавна доктрина в Турция и само след година Ербакан е принуден под силния натиск на турските военни да напусне премиерското място, партията му е забранена, а самият той получава нова 5 годишна забрана за политическа дейност. Ербакан участва активно в основаването на „Партията на добродетелта”, която е забранена от турския конституционен съд. Политическите идейни възгледи на Ербакан са: ”в исторически и икономически аспект ислямът е единственото спасение за човечеството”.

Генерал Ахмед Кенан Еврен, който води военния преврат от 12.09.1980г., в последствие става председател на Съвета за национална сигурност, в който освен него влизат командващите родовете войски. На 07.11.1982 г. Еврен е избран за президент на републиката чрез референдум, на който е одобрена и нова конституция. Така нареченият режим на Еврен прави крачка назад от кемализма, в който иначе формално се кълне, но след като взима властта закрива някои от институциите основани от Ататюрк. По време на неговото управление редица политически активисти са преследвани, съдени и екзекутирани заради своите убеждения. По повод тези екзекуции Еврен произнася знаменитата си фраза: ”Трябва ли да ги храним, вместо да ги избесим?”. Любопитен е фактът, че Еврен и съратниците му били наричани „нашите момчета” в главната квартира на американското ЦРУ след преврата. Еврен укрепва единството на нацията чрез облагодетелстване на ислямистите, като вкарва ислямското вероучение като задължителен предмет в училищата, а населението е затрупано с брошури, книги, плочи, видеокасети, телевизионни сериали и филми в които се пропагандират ислямските ценности и величието на Османската империя. Така Еврен поставя основите на „турско-ислямския синтез” с вярата, че Турция отново ще поеме по пътя на световното величие

Повече от интересна е и политическата личност Тургут Йозал (1927-1993). При него неоосманизмът се оформя и превръща в политическа практика в по-определен и по-последователен вид, като пропангадира за връщането на османските традиции и ислямски ценности. Йозал основава „Отечествената партия” през 1983г. Тя е своеобразен хаотичен конгломерат от консерватизъм, либерализъм, войнстващ десен национализъм, примесен с ислямски  радикализъм. В някои моменти се проявяват и несъществени елементи на демократичен ляв център. Интересното е, че преди да се захване с политическа кариера, Йозал е работел няколко години в Световната банка. През ноември 1989 г. Тургут Йозал е избран за президент на Турция, като проислямисткото крило в неговата партия укрепва здраво, а той самият прави изявление, че Турция е светска държава, но лично той не е. Като президент Йозал предприема конкретни стъпки в политиката, като прави промени в конституцията отваряйки врата за реислямизация на Турция, в които се укрепват позициите на исляма, възстановявайки го като критерий за морал и поведение. Тогава момента, по едно и също време освен Отечествената партия е основана и Партията на благоденствието, която е продължение на Ербакановия ислямистки разсадник. Като пръв ислямистки премиер в Кемалистка Турция (1996-1997г.), Неджемит Ербакан от 1985 г. създава силна партия с широка база, предана членска маса и развита инфраструктура, която се калява в битката срещу устойчивия все още кемализъм. По времето на управлението на Тургут Йозал политическото управление на Турция извършва радикален завой във външната политика и промяна на курса на ориентация на цялостната доктрина. Турската външна политика окончателно изоставя умереното и неекспанзионистично начало на Ататюрк, което се съдържа в неговия девиз: ”Мир в страната,мир в света.”, а тръгва по неоосманския път към възстановяване на регионите, които някога са били в състава на Османската империя. Освен това вече придобилите смелост неоосманисти заявяват публично ”тезата на кемализма е излязла от мода”. Така те преминават към контраатака в утвърждаването на неоосманските претенции, като много съществено повлиява и започналата епоха на „глобализация” на човечество.

Югославската криза и бурните процеси, довели до разпадането на федеративния съюз, предоставя на Йозал изключително удобен повод да се намеси в събитията и политическото пространство на Балканите. Кризата в Босна и Херцеговина силно провокира емоционалния рефлекс и политически ум на неоосманистката позиция на Турция, която последователно и енергично започва да подкрепя онези малцинствени групи, които могат да допринесат за разширяването на влиянието й в Балканския регион.

Наследникът на Тургут Йозал - Сюлейман Демирел (1993-2000г.), продължава активните действия на експанзия на неоосманизма в Балканския ареал, за което активно и убедително говори решението да се подкрепят стремежите на албанците в Косово, Македония и Метохия. През март 1999 г. Демирел пристигна в България, за да открие клон на „Демир банк” в София, която е втората голяма турска банка в страната. Тогава се създаде смесена комисия, която да разгледа исканията на наследниците на изселниците от Източна Тракия и Мала Азия - българи, чиито имоти бяха заграбени след Балканските войни. Демирел отказа да се срещне тогава с представители на Тракийските дружества, а и тогава властта отмени техния протест пред турското Генерално консулство в Бургас в деня на пристигането му. Но Демирел не пропусна да се срещне с представителите на ДПС. Тогавашният български кабинет, воден от алчност, бе подлъган, че ще се налеят турски инвестиции в нашата икономика. Но явно целта е била друга. Вместо „обещаните” инвестиции навлязоха идеите на неоосманизма.

Кой е Реджеп Тайип Ердоган? Ердоган е съден за подстрекаване на религиозна нетърпимост и многократно е влизал в явно противоречие с обявената от Ататюрк светска държавна доктрина в Турция. Той е завършил религиозно училище в Истанбул и Стопанския факултет в университета в Мармара. Става премиер на Турция като лидер на „Партията на справедливостта и развитието” през 2003 г. Този политически хамелеон на ислямския неоосманизъм преминава през всички партийни школи. Той основава през 2001 г. „Партията на справедливостта и развитието”, която управлява и сега „Кемалистка” Турция, като успява отчасти да намали прекомерното влияние и намеса на военните в политическия живот на страната. Корените на партията на справедливостта и развитието са в политическия ислямски екстремизъм под маската на „демократично” движение. Негови са думите на митинг на площад „Тексим”, които рецитира, променяйки ги от оригинала: ”Минаретата са нашите байонети, а куполите-нашите шлемове. Джамиите са нашите казарми, а вярващите-нашите войници. Тази божия войска чака моята вяра. Аллах е велик!Аллах е най-велик!”. С появата на политическата сцена на тази ентусиазирана партия на ислямисти на средна възраст и неоосманисти от модерен тип, която е обогатена с предишния положителен и отрицателен опит, се открива качествено нов етап в реислямизирането на турското общество и държава, включително и на нейните външно политически действия. Абсолютно под външен поглед неоосманизмът е невидим, но ако се направи разрез, ще се види неговата външна политика и това, най-големият негов неприятел е кемализмът и идеята за светска Турция.

В заключение става ясно, че неоосманска Турция желае настъпателно да си върне влиянието на Балканите, които преди е владеела като Османска империя. Но темповете на тази неоосманска експанзия могат да бъдат спрени от общите действия на балканските държави. Естествено не трябва да се говори за някаква антитурска политика. Всичко зависи от това дали най-сетне България ще приеме своя национална доктрина и дали ще инициира стратегия на една общобалканска политика, която да бъде разумна и дългосрочна.

Използвана Библиография:

1.Манчев, К. ”История на Балканските народи”, том 4, издателство „Парадигма”, София 2006 г.

2. Танаскович, Д. ”Неоосманизмът-Турция се завръща на Балканите”, издателство „Изток-Запад”,София 2010 г.

3. Използвани са материали и от интернет-пространството и форуми.

Е на това се вика да търсиш под вола теле...:)

That's 2 cvleer by half and 2x2 clever 4 me. Thanks!

JQSEda <a href="http://ukevvbwarnjx.com/">ukevvbwarnjx</a>

YEXrPT , [url=http://cuifjgllqace.com/]cuifjgllqace[/url], [link=http://hbpeqkedicfl.com/]hbpeqkedicfl[/link], http://heotkzuwdfwj.com/

LmoM5M <a href="http://etmomfyivhvc.com/">etmomfyivhvc</a>

VffXYA , [url=http://ghlmcusvnzgp.com/]ghlmcusvnzgp[/url], [link=http://hjffsofohasi.com/]hjffsofohasi[/link], http://mdpxlbmmxaio.com/