Днес е най-черната дата в българската история – 27 ноември. Днес се навършват 91 години от подписването в Париж на Ньойския мирен договор от 1919 г. Договорът се налага на България от силите на Съглашението след поражението й в Първата световна война (1914-1918).

От страна на България договорът е подписан от министър-председателя Александър Стамболийски. Влиза в сила на 9 август 1920 г.

С подписването на Ньойския договор от България е откъсната площ от 11 278 кв. км. с българско население. От България се откъсват Южна Добруджа, Западните покрайнини - Царибродско, Босилеградско, Струмишко и Беломорска Тракия.

На страната се налагат тежки репарации на обща стойност 2 милиарда и 250 милиона златни франка, платими за 37 години при лихва от 5 процента.

България се лишава и от правото да поддържа собствена армия, военен флот и авиация, като въоръжените й формации не трябва да надвишават 20 хиляди души доброволци.

Според позорния договор подписан от бикоглавия министър – председател – земеделец, България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини - села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, но става ясно, че тя ще бъде дадена на Гърция. Потвърждава се румънското владение над Южна Добруджа.

Затова надникваме малко в писанията на вестници и сайтове:
Безспорно най-известното средство за писане, макар и с печална известност, в нашата история е перодръжката, с която е подписан Ньойският договор. Почти всеки втори българин е чувал историята за счупването й от министър-председателя Стамболийски, след като положил подпис под договора.
Така смята и проф. Божидар Димитров, както става ясно от следният линк Ключовият цитат от него е: " Директорът на НИМ тогава Божидар Димитров припомни, че веднага след като слага подписа си под Ньойския договор, Александър Стамболийски чупи писалката, с която го е подписал. " В-к "Труд” не пада по-долу: link
По-нататък отваряме следващ сайт (в-к "Марица”): "единственият “ бунт” на Стамболийски е да счупи фаталната писалка, с която е заставен да парафира договора."

Следва сайт № 4: link "нито пък златната писалка, която нашият Александър Стамболийски бил строшил, когато трябвало да подпише Ньойския договор." Силно исторически подход: "бил строшил”, че даже и "златна писалка” .

В книгата си " Райко Даскалов” Паун Генов пише "После той счупва златното перо, с което подписва, и заявява с цялата горчилка на душата си: "Така се стекоха обстоятелствата, че на 27. 11. 1919 г., в 10 и Ѕ ч. преди обед, сам подписах договора за мир в общината на Ньойи, при Париж... Чрез моята ръка подписаха ръцете на целия български народ и договорът е задължителен за него. Че тоя договор, колкото жесток и несправедлив да е, трябваше да се подпише, върху това не допускам никой от нас да спори...” Хубавo лирическо отклонение, но без историческо покритие на думите на Стамболийски. И въпреки, че думите на Стамболийски не потвърждават твърденията на автора, пишем в актива още една счупена златна писалка.

Опит за собствено тълкуване на случката прави ексдепутатът от 36-тото НС Димитър Сепетлиев. В част 3-та на своята "Романизирана скандална хроника на царското време” той пише: "...Ал. Стамболийски става, отива до масата, на която е поставен договора, взема писалката и след миг колебание поставя подписа си. Той дотолкова силно натиснал перото, че го счупва. С това подчертава колко несправедлив е договора, който е длъжен да одобри с подписа си...” Значи тук имаме случайно счупено перо, обаче понеже премиерът искал да подчертае колко е несправедлив договорът нарочно е целял да го счупи. Интересен е въпросът ако Стамболийски беше натискал перото, а то за зла беда да не иска да се счупи, каква ли сценка щеше да се получи? Изправени сме почти пред случката за "снопа пръчки” ...
Но оставяме неисторическите въпроси настрана и обобщаваме резултатите дотук: значи имаме 3 обикновени счупени писалки, две златни счупени писалки и едно случайно/неслучайно счупено перо.

И както често се казва: я да видим сега кой не си е чел историческите източници. А те не са засекретени и са достъпни за масовия читател, камо ли за директори на НИМ: "Договорът за мир в Ньой” на К. Муравиев, "Корона от тръни” на Стефан Груев, трудове за времето на Д. Казасов, Джон Бел, както и различни учебници по история, с които "ограмотяват” учениците, но които научните работници и светилата по история считат за излишно да четат.

Накратко: в нито един учебник по история за ЕСПУ, независимо от годината на издаването му, фактът за нещо счупено от Стамболийски не е споменат. Доста подробно описалият събитията около Стамболиски Джон Бел в книгата си "Ал. Стамболийски и БЗНС 1899 г. – 1923 г." също не казва нищо. Димо Казасов е много лаконичен във "Видяно и преживяно” : "На 27. 11., обкръжена от натегнатата враждебност, делегацията, предождана от Стамболийски, сложи подписа си под поднесения й диктат." И за накрая оставих онези източници, които са писани от очевидци или цитират разкази на очевидци в мероприятието:
В "Корона от тръни” Груев цитира Надежда Станчова – преводачка на делегацията ни, която в книгата си “ Dimitri Stancioff” пише: "Церемонията се състоя без всяка тържественост... В 10, 35 ч. внушителният Стамболийски, доста спокоен, влезе в залата, придружен от Станчов... След това той (Клемансо) призова делегата на България да подпише мирния договор. Стамболийски стана с достойнство, направи няколко крачки до масата и решително се подписа на отворената страница на договора. Станчов тогава повика по име останалите делегати, които се изредиха един по един... Церемонията беше много кратка...”

А ето какво пише секретаря на делегацията ни – бъдещият премиер Константин Муравиев: "На 27. 11. 1919 г., четвъртък, в 10 Ѕ ч. преди обед, председателят на делегацията Стамболийски, придружен от малка група и от офицерите за свръзка, начело с полковник Анри, се отправя за кметството в Ньой. Причакан от началника на протокола на МВнР, Стамболийски бе въведен в големия салон на кметството, гдето бяха събрани пълномощните делегати на съюзните държави под председателството на Клемансо. Залата беше богато украсена с луксозни килими и картини от прочути майстори художници. Освен представителите на печата беше допусната и ограничена група поканени външни лица. Клемансо каза няколко думи и покани Стамболийски да подпише договора за мир. Стамболийски се приближи с твърди стъпки, подписа и веднага се оттегли назад. Направи впечатление, че след подписването той захвърли доста демонстративно перодръжката настрана. След това всички делегати на другите страни, по азбучен ред, сложиха подписите си. Цялата процедура трая двадесет и пет минути. Накрая един от секретарите на конференцията предложи на Стамболийски, ако желае, да вземе перодръжката за спомен. "Не ми трябва – отговорил той, - хубав спомен!"

Така пишат очевидците. И както се казва накрая: "А сега верните отговори” . Не е писалка, а перодръжка и не я е счупил дори поне заради факта, че със същата перодръжка след него е трябвало (и на практика така се е случило) да се подпишат останалите делегати. А ако беше счупена перодръжката не само, че това щеше да е снимано и описано от присъстващите, но щеше да предизвика вероятно възмущение у победителите. А междувпрочем онзи секретар едва ли щеше да предлага на премиера перодръжката за спомен. Да не говорим, че най-вероятно да беше предложил двете й части...

Но не затова ми е думата. Има нещо по-важно от това какво и дали въобще нещо е счупил в онзи четвъртък Стамболийски и то е, че на нас българите силно ни се иска всяка неправда срещу нас да има някакво противодействие: всяка атака – героичен отпор, всяко вероломство – справедлив гняв и всеки погром – поне една-едничка счупена перодръжка. Но, уви, това не става. Тогава народът, който според Паун Генов чрез ръката на премиера е подписал договора, толкова силно е искал да се опълчи на неправдата, че сам с желанието си е "строшил” тази писалка. Или простичко казано: всеки сам е строшил по една перодръжка в сърцето си, а всички счупени перодръжки са преполовили тази на премиера. Но, пак уви, онази си е останала съвсем здрава. Само на нас ни се иска да не е...
И на финал: хубаво е да си онзи, който казва това, което ще се хареса на хората – иска го всеки политик, въпреки реалностите, иска го и всеки историк. Само че не подобава на последния да твърди, онова, което е неистина, само защото така народът се чувства по-добре, защото от историка се иска да разказва и анализира, за да се извличат поуките от историята и провалите да не се повтарят. За съжаление даже професорите не са имунизирани от тази "болест” . Затова е редно всеки, който иска и може да чете, да погледне всяка една историческа случка сам и да се опита да намери истинските й очертанията, колкото и да са грозни – нещо, което е и желанието на създателите на сайта ни. Пък ако ще да става дума само за една нищо и никаква перодръжка...
Комар

И тъй като 27 ноември 1997 е рождената дата на едно мъртво радио - "Омега", в което работех някога си позволявам днес да отправя поздрав към всички свои някога дръзновени колеги и най-вече за днешния рожден кмет на един достоен кмет – този на Скобелево Стефан Стефанов – да илядите всички и успехи!