Предлагам на вашето внимание една статия от нашия приятел Атанас Митев, която навежда на много размисли и би довела до много търсения и надявам се решения за онези, които искат истински реформи:


Прочетох за един протест на хора с увреждания на колички и облечени в затворнически дрехи. И наистина абсурдната ни действителност е такава.
В много държави поставянето на диагноза е поставянето на начало за решаване на траен здравословен проблем. Приобщаване и социализация на даден индивид. Чрез целенасочените мерки на здравната система и държавата тези индивиди водят пълноценен и равностоен живот.
За съжаление у нас диагнозата е равнозначна на доживотна присъда без право на обжалване. Познавам много хора с различни диагнози за различни заболявания според които световната здравна организация ги смята за лечими или се повлияват добре от определени медикаменти или хирургични интервенции.
В ролята на съдията не е лекаря който поставя диагнозата, а самата ни здравна система, която методични и редовно ни събира здравните вноски, но недай си Боже да ни потрябват внесените средства за лечение ги няма.
Друг типично български кошмар е така наречената листа на чакащите. По старият комунистически почин на опашките и тук сме си измислили такава българска опашка. Нареждаш се в стройна редица в списък и чакаш да ти дойде реда за да те лекуват, ако по Божията воля доживееш до съдбоносният ден и здравето не се е влошило толкова критично, то тогава започва лечението, но както във всичко с процедурата и малкото средства лечението остава на един междинен етап и ако има средства продължава. В много случаи хората търсят сами начин да излязат от ситуацията. Но системата безжалостна и не търпи промени.
Ако имаме пък редкият шанс нашето заболяване да не прогресира, то непременно се полагат усилия да ни бъде трудно. Невъзможно и почти абсурдно да живеем. Какво имам предвид?
1. Архитектурна бариера – В доста български градове се полагат някакви усилия за премахването и, но със съмнителен резултат и ниска търпимост към хората с увреждане на гражданите ни подбудена от чисто егоистични причини.
- Ако има подстъп за инвалиди си спираме колата точно там защото на нас ни е удобно
- Ако има паркинг място за инвалиди си спираме колата там въпреки че ние сме здрави, защото ни е по-близо
- Ако имаме асансьор за инвалиди го рушим защото трябва да си изкараме някъде яда.
- Ако има тоалетна за инвалиди я заключваме да не се цапа и ползва от други.
2. Информационна бариера
– Обикновено всички надписи са написани така, че се разбират от много български граждани и е изключителна рядкост да видите такива съпроводени от надписи на Браел за хора с нарушено зрение.
- Централните ни емисии новини не се придружават от жестомимичен превод за хората с нарушен слух.
- Липса на подходяща визуализираща техника в библиотеките за зрително затруднени лица.
3. Културно-туристическа бариера. Много от обектите с културна и историческа стойност са недостъпни или трудно достъпни и посещението им е истинско предизвикателство и подвиг за човек с увреждане да ги посети.
И накрая за хорицата с увреждане остава изолацията и затвора на собственият им дом до краят на дните им. Мизерно съществуване с т. нар. интеграционни и социални помощи които се измерват в рамките на няколко килограма кайма без да се отчитат разходите за нормалното физическо оцеляване на даден индивид.
Диагнозата поставя хората в категория, която е в дъното на таблицата на обществото не само по доходи а и като социален статус без да се отчита интелекта, качествата и способностите на хората.
Можем ли да направим така, че диагнозата да не е присъда без право на обжалване?

Атанас Митев